The Gone World (Погубеният свят)  е най-щастливият ми изстрел в мрака. Зловеща приказка, на която се натъкнах случайно – докато мързеливо прехвърлях поредните предложения на електронния си четец. В някакъв момент полубудното ми съзнание регистрира „Inception среща True Detective”, а върху корицата друг писател обещаваше, че никога не съм чел роман като този.

Вярно е, никога не съм чел нещо като The Gone World (Погубеният свят) . Не съм и сигурен дали искам някога отново да попадна на подобно творение, защото ще се нуждая от дълга почивка след сблъсъка с Tom Sweterlitsch и изкривеното му въображение. Вече съм забравил кога за последно се нуждаех от паузи по време на четенето, желание да се откъсна от някоя история, да подредя мислите си и да се захвана с истинска радост за дребен битовизъм, защото интензивността на случващото се из страниците ми идва в повече и заплашва да ме прати в нокдаун.

The Gone World (Погубеният свят)  наподобява гигантска вълна, която наблюдаваме от самото ѝ зараждане, мъничко вълнение на повърхността някъде в океана, което се превръща в стихия близо до брега, бушуваща стена, изпълваща цялото ни полезрение. Едновременно пленяваща и ужасяваща, красива и смъртоносна. Триумф на междужанровата литература и сред най-качествените представители на криминалетата, трилърите, научната фантастика, мистериите и хоръра. Пример за чудовищна амбиция, подплатена със стряскащ талант. Шедьовър.

"Visions of God, a parasite, a pestilent star."

Тук би следвало да кажа някоя дума за сюжета на романа, но изпитвам огромно желание да не го правя. Едно, че говорим за комплексност далеч надскачаща средните норми във всеки от посочените жанрове, друго, че ако ви хване максимално неподготвени, срещата с The Gone World (Погубеният свят)  ще бъда челна и болезнена, но по онзи мазохистичен начин, любим на всеки читател с афинитет към тъмнината и страшилищата, които се крият в нея. Срещал съм сравнения, освен с вече споменатите Inception & True Detectiveс многобройни други икони на киното и литературата като 12 маймуниInterstellarМълчанието на агнетата, трилогията Southern Reach и какво ли още не. Всяко подмятане на тези имена едновременно е обосновано, но и никак не може да обхване The Gone World в неговата цялост.

Романът е толкова „огромен“, че е трудно – а лично за мен, невъзможно – да го разцепиш на съставни части и да обясняваш какви са героите, около какво се върти историята, как ти се струва стилът на автора. Все още ми е непонятно как Tom Sweterlitsch е побрал толкова идеи, концепции, теми и проблеми в The Gone World (Погубеният свят)  и как е защитил текста от вътрешно разкъсване, от имплозия. Писателят непрекъснато танцува на ръба на хаоса, ала успява да избегне политането отвъд него.

Ще трябва неохотно да използвам краткото описание, което можете да откриете навсякъде, а то ще ви разкаже за детектив Шанън Мос, която опитва да разплете жестокото убийство на цяло семейство. Семейство на американски военноморски тюлен, участвал в свръхсекретна правителствена операция, свързана с пътуване в бъдещето, и незнайно как завърнал се на кораб, смятан за отдавна изчезнал. Шанън прескача напред-назад във времето, търсейки отговори на безбройните си въпроси, и разбира, че нейното разследване сякаш е свързано с наближаването на Terminus – катаклизъм, от чието описание целият се разтреперих, – очакващ човечеството зад всеки завой и всяка гънка на мултивселената. Това, което няма как да откриете, е главозамайващият начин, по който приключенията на Шанън се разклоняват, избуяват, захапват опашките си, изплюват ги, концентрират се в някоя лична трагедия или се разширяват до степен да поглъщат светове.

"It used to be thought that hell was a lack of God, but hell is a lack of death."

Поглеждам написаното досега и не намирам почти нищо по същество по-горе, само разхвърляна емоция и възторг. Истината е, че не притежавам уменията и увереността дори за аматьорски анализ на романа. Силите ми стигат само за предупреждение – The Gone World(Погубеният свят) е черна дупка. Не само заради сцените на насилие, каквито не липсват, макар и да не са фокус. Става въпрос за цялостния тон, който лъха на космична неизбежност, на вселенско безразличие, на краен нихилизъм. Романът адски дръзко забива зъби в слабостите на човеците, в представата ни за самите себе си, в съмненията ни за собственото ни съществуване и смисъла му… след което не се отдръпва, а продължава да ръфа и къса от раните. Приятно лятно четиво това не е. Бъдете внимателни.

Оценка: 10/10

Източник: https://www.shadowdance.info/magazine/books/the-gone-world/