Трябва да поговорим за Кевин

Трябва да поговорим за Кевин

На Тери

Един от най-лошите сценарии, който успяхме да избегнем.

trqbva-da-pogovorim-za-kevin-my-book-9786199118658

trqbva-da-pogovorim-za-kevin-my-book-9786199118658

8 ноември 2000 г.

Скъпи Франклин,

Не съм сигурна защо съвсем незначителна случка днес следобед ме накара да ти пиша. Но откакто сме разделени, най-много ми липсва как когато се прибирах у дома, ти разказвах интересните случки от деня, както котарана ще положи уловените мишки в нозете ти – скромни дарове, които си поднасят един на друг партньорите, след като цял ден са тършували в различни дворове. Ако те заварех в кухнята да мажеш със зърнисто фъстъчено масло филия черен хляб, макар да е време за вечеря, започвах да ти разказвам още щом оставя торбите – от едната неизменно се стичаше нещо прозрачно и лепкаво. Дори преди да те скастря, че ще вечеряме паста, затова не изяждай целия сандвич, моля.

Отначало историите ми бяха от екзотични места – Лисабон, Катманду. Само дето всъщност никой не проявява интерес към задгранични истории и твоята вежливост издаде, че тайно предпочиташ лековати смешки пред нещо сериозно – например забавна среща със служител, който събира таксата за преминаване по моста „Джордж Вашингтон“. Тези най-банални щуротии затвърждаваха мнението ти, че задграничните ми пътувания са някакъв вид измама. Моите сувенири – пакет възстарички белгийски вафли, предпочитаното от британците „врели-некипели“ вместо „дрънканици“ – бяха изкуствено пропити от магията на далечни места. Подобно на дрънкулките, които си разменят японците – във всевъзможни кутийки и торбички – ценността на моите подаръци от странство беше в опаковките. Много по-значимо постижение е да изнамериш нещо непокътнато и автентично в добрия стар Ню Йорк и да откроиш пикантен момент от пътуване с влак до Наяк.

Именно там се разиграва моята история. Изглежда, най-сетне проумявам онова, на което ти открай време опитваш да ме научиш – че собствената ми страна е не по-малко екзотична и опасна от Алжир. Стоях край щандовете с млечни продукти. Не мен не ми трябва много. Напоследък не ям често паста, откакто те няма теб да омиташ почти всичко. Липсва ми охотата, с която се храниш.

Още ми е трудно да излизам сред хора. Човек би допуснал, че в страна, лишена според европейците от „чувство за историчност“, аз ще бъда облагодетелствана от прословутата американска амнезия. Къде такъв късмет! Никой от тази „общност“ не проявява признаци, че забравя, а вече мина година и осем месеца. Затова се налага да калявам характера си, когато провизиите ми са на свършване. Е, служителките в супермаркета на Хоупуел Стрийт вече попривикнаха с мен, затова мога да си купя мляко, без да ме зяпат кръвнишки. Обаче редовните ни посещения в „Гранд Юниън“ си остават изпитание.

Там винаги ми иде да се прокрадвам. За компенсация се заставям да изправя гръб и да изпъна рамене. Вече разбирам какво означава „да вирнеш глава“ и понякога се удивявам на огромната вътрешна промяна, която предизвикват изпъчените гърди. С гордо изправен гръб не се чувствам толкова унижена.

Хвърлих поглед към киселите млека, докато се чудех среден или голям размер яйца да взема. Забелязах как са прораснали дългите бели корени на накъдрената черна коса на жената до мен, а къдриците ѝ са се запазили само на върха. Лилавата ѝ блуза и пола може и да са били модерни някога, но блузата вече я пристягаше под мишниците, а полата с волан подчертаваше широкия ханш. Дрехите ѝ се нуждаеха от гладене, а на подплатените рамене личеше следа от телена закачалка. Дрехи от дъното на гардероба, към които посягаш, когато всичко друго е мръсно или се търкаля на пода, това беше заключението ми. Когато жената наклони глава към топеното сирене, забелязах и гънката на двойна брадичка.

Недей да гадаеш, никога няма да я познаеш по моето описание. Навремето тя беше невротично слаба, ъгловата и лъскава като опакован подарък. Може би е по-романтично да си представяш опечаления човек като изпит и измъчен, но аз мисля, че можеш да скърбиш и на шоколад, не само на вода. Освен това някои жени се поддържат стройни и елегантни не толкова за да доставят удоволствие на съпруга си, а за да не отстъпват пред дъщеря си, само че заради нас точно тази жена вече е лишена от стимул да го прави.

Беше Мери Улфорд. Не се гордея, но не можех да застана лице в лице с нея. Разтреперих се. Дланите ми се изпотиха, докато проверявах дали яйцата в кутията са цели. Престорих се на купувач, който тъкмо си е спомнил да потърси нещо на съседната пътека, и успях да оставя кутията с яйцата на детското столче, без да се обръщам. Побързах да се отдалеча с мнима целеустременост, но зарязах количката, защото колелцата скърцаха. Поех си дъх чак при супите.

Трябваше да бъда подготвена и нерядко съм – нащрек, предпазлива, най-често напълно излишно, както се оказва. Но не мога за всяка дреболия да излизам от къщи в пълна бойна готовност, а и какво може да ми направи Мери Улфорд сега? Опита най-лошото – даде ме под съд. И въпреки това сърцето ми биеше лудешки и не можех да се върна при млечните продукти дори когато осъзнах, че съм оставила бродираната торба от Египет и портфейла си в пазарската количка.

Само по тази причина не избягах от „Гранд Юниън“. Рано или късно трябваше да се прокрадна до чантата си, затова зяпах супата „Камбъл“ от аспержи със сирене и размишлявах колко би се възмутил Уорхол от дизайна на новата опаковка.

Когато се добрах до чантата си, хоризонтът беше чист и подкарах количката си отривисто като заета делова жена, която трябва набързо да се справи с домашните задължения. Позната роля, би допуснал, но аз отдавна вече не се чувствам така, затова хората пред мен от опашката на касата сигурно са отдали нетърпението ми не на неотложната заетост на работеща съпруга, за която времето е пари, а на потната и натрапчива паника на една бегълка.

Когато разтоварих разнородните си покупки върху лентата, кутията с яйцата се оказа лепкава и касиерката я отвори. Ах, Мери Улфорд все пак ме беше забелязала.

– Всичките дванайсет! – възкликна момичето. – Ще поръчам да ви донесат друга кутия.

– Не, не – спрях я. – Бързам. Ще взема тези яйца.

– Но те са съвсем…

– Ще ги взема и така!

В тази страна най-добрият начин да си подсигуриш нечие съдействие е да се престориш на леко неуравновесен. Касиерката демонстративно избърса баркода с хартиена салфетка, сканира опаковката с яйцата, изтри ръцете си със същата салфетка и театрално завъртя очи.

– Хачатурян – прочете момичето, когато му подадох дебитната си карта. Оповести го високо, сякаш за хората на опашката. Беше късно следобед, удобна смяна, ако ходиш на училище. Момичето беше около седемнайсетгодишно, можеше да е съученичка на Кевин. Все пак в района има шест гимназии, но пък можеше и семейството ѝ току-що да се е преместило тук от Калифорния. Едва ли обаче, ако съдя по погледа ѝ. – Необичайно име.

Не знам какво ме прихвана, но наистина вече ми е дошло до гуша от тези работи. Не защото съм безсрамна. По-скоро се изморих да изпитвам срам, оплескана от глава до пети с лепкавата му белтъчна слуз. Така доникъде няма да стигна.

– Аз съм единствената Хачатурян в щата Ню Йорк – поясних пренебрежително и дръпнах картата си. Тя подхвърли яйцата в чантата ми, където те продължиха да текат.

Вече съм у дома. Е, поне минава за мой дом. Ти не си идвал тук, разбира се, затова нека ти го опиша.

Ще се изумиш. Не на последно място защото предпочетох да остана в Гладстон, след като толкова се съпротивлявах да се местим в покрайнините. Но трябва да остана достатъчно близо, за да ходя при Кевин с колата. Освен това, колкото и да копнея за анонимност, не ми се иска съседите ми да забравят коя съм, наистина, а не всеки град предлага такава възможност. Това е единственото място на света, където се усещат всестранно последиците от житейските ми решения, а в момента за мен е по-важно да бъда разбирана, отколкото харесвана.

След като платих на адвокатите, ми останаха достатъчно средства да си купя малка къща, но предпочетох да наема нещо временно. Пък и животът в подобната на детска играчка двуетажна постройка ми се стори много подходящ за мен. О, ти би се ужасил – паянтовите шкафчета от пресован картон са пълна противоположност на девиза на баща ти „Материалите са всичко“. Но мен обаче ми харесва тъкмо усещането за надвиснал разпад.

Всичко тук е неблагонадеждно. Стръмното стълбище за втория етаж няма перила, затова след три чаши вино получавам световъртеж, докато се качвам към спалнята си. Дъските на пода скърцат, прозорците текат, витае усещането за крехкост и неувереност, сякаш постройката всеки момент просто ще изчезне като неуместно хрумване. Малките халогенни крушки висят на ръждиви телени закачалки от тавана и често примигват, а треперливата им светлина подсилва усещането за неустановеност на новия ми живот. Изтърбушена е и телефонната ми розетка – единствената ми връзка със света се крепи на две неблагонадеждно споени жички и често прекъсва. Хазяинът ми обеща по-свястна готварска печка, но аз съм си доволна и от котлона, чиято сигнална лампичка често не работи. Външната брава на входната врата често ми остава в ръката. Засега успявам да я поставя обратно, но щръкналата ключалка дразнещо ми напомня за майка ми – за невъзможността да изляза от къщата.

Отдавам дължимото на склонността на тази постройка да свежда до минимум разходите ми. Отоплението е слабовато, радиаторите просто отронват уморени и плитки въздишки, и макар да е едва началото на ноември, вече съм развила вентилите им докрай. Когато си вземам душ, пускам само топлата вода, никаква студена, но струята пак е хладка, колкото да не се разтреперя, и съзнанието, че не разполагам с никаква резерва, помрачава удоволствието от къпането. Нагласила съм хладилника на най-силната степен, но млякото прокисва за няма и три дни.

Що се отнася до обзавеждането, то поражда единствено насмешка. Долният етаж е боядисан в небрежно и дразнещо яркожълто с немарливи мазки на четката, под които на места бялото от основата прозира като тебеширени драскулки. Стените на спалнята ми на горния етаж са аматьорски боядисани с гъбичка в морскосиньо като детска цапаница. Паянтовата къщица изглежда нереална, Франклин. Аз също.

И въпреки това се надявам да не ме съжаляваш, не ти пиша затова. Ако искам, можех да си намеря и по-прилично жилище, но в известен смисъл тук ми харесва. Не стои сериозно, като играчка е. Живея в куклена къща. Дори мебелите са несъразмерни. Масата за хранене ми стига до гърдите и край нея се чувствам непълнолетна, а малкото нощно шкафче, върху което съм сложила лаптопа, е прекалено ниско, за да пиша удобно – става да поднасяш на него кокосови бисквити и сок от ананас на деца в детската градина.

Може би тази неуместна детинска обстановка е обяснението защо не гласувах вчера на президентските избори. Чисто и просто забравих. Всичко край мен сякаш се случва много далеч. А сега пък, вместо да предостави стабилен контрапункт на личните ми неуредици, държавата сякаш навлезе в моите сюрреалистични владения. Гласовете са преброени, но явно никой не знае кой е победителят, все едно сме в сюжет по Кафка.

И тази дузина яйца… поне каквото е останало от тях. Изсипах ги в купа и извадих парченцата от черупки. Ако ти беше тук, щях да забъркам вкусна фритата с картофи на кубчета, пресен кориандър и чаена лъжичка захар, която всъщност е тайната. Но понеже съм сама, ще ги изсипя в тигана, ще ги разбия, ще ги разбъркам намусено и ще ги изям. Знаеш ли, забелязах почти недоловимо изящество в този жест на Мери.

Отначало изпитвах отвращение към храната. Когато отидох при майка си в Расин, буквално позеленях, като видях сармичките ѝ, макар че цял ден беше бланширала лозовите листа и старателно беше увивала агнешката кайма с ориз в стегнати пакетчета. Напомних ѝ, че може да ги замразява. В Манхатън, докато прелитах покрай деликатесния магазин на Петдесет и седма улица на път за правната кантора на Харви, коремът ми се свиваше от пикантния мирис на мазна говежда пастърма. Само че гаденето отмина и сега миризмата ми липсва. Четири-пет месеца по-късно започнах да огладнявам – направо добих вълчи апетит – и това ми се стори неприлично. Затова продължих да изпълнявам ролята на жена, изгубила апетита си.

След около година обаче проумях, че притворството ми е напразно. Дори да стана само кожа и кости, на никого няма да му пука. Какво очаквах – че ще обгърнеш гръдния ми кош с големите си длани, които би трябвало да измерват ръста на коне, не на хора, и ще ме повдигнеш със строг упрек, който тайно доставя удоволствие на всяка западна жена: „Много си слаба!“.

Затова всяка сутрин хапвам кроасан с кафето си и събирам трохичките с влажен показалец. Методичното кълцане на зеле запълва голяма част от дългите вечери. Дори отказах един-два пъти и бездруго оскъдните покани за вечеря навън, които все още получавам по телефона – обикновено от приятели от чужбина, които ми изпращат по някой имейл от време на време, но с които не съм се срещала от години. Най-често ако не знаят, а аз винаги го разбирам – незапознатите звучат твърде жизнерадостно, а запознатите отначало заекват почтително и говорят приглушено и хрипливо. Ясно е, че не ми се разказва. Нито копнея за мълчаливото съчувствие на приятели, които „не знаят какво да кажат“, затова оставят мен да си изливам душата, та да потръгне разговорът. Но основната причина да се извинявам с някаква „заетост“, е, че ще си поръчаме салати, ще поискаме сметката още в осем и половина или девет, а аз ще се прибера в тесния си дом и няма да има какво да кълцам.

Странно как след дългогодишна работа за пътеводителя „По вятъра“ – всяка вечер в различен ресторант, където сервитьорите говорят на турски или на тай и менюто включва севиче или кучешко – се пристрастих към такъв строг режим. Най-страшното е, че заприличах на майка си, но не мога да се откажа от установената последователност (парченце сирене или шест-седем маслини; пилешки гърди, котлет или омлет, зеленчуци на скара; една-единствена бисквита с ванилов крем; и не повече от половин бутилка вино), все едно ходя по греда – една погрешна стъпка и падам. Наложи се съвсем да се откажа от снежния грах, защото се готви твърде лесно.

Както и да е, знаех, че дори след като се отчуждихме, ще продължиш да се тревожиш дали се храня добре. Открай време е така. Тази вечер благодарение на немощното отмъщение на Мери Улфорд си похапнах обилно. Не всички номера на съседите ни са толкова безвредни обаче.

Например литрите червена боя, която изляха на предната ни веранда, докато все още живеех в новобогаташкото ни ранчо (това си беше онази къща, Франклин, колкото и да не ти харесва – ранчо) на Палисейдс Парейд. По прозорците, по входната врата. Дошли бяха през нощта и когато се събудих на другата сутрин, боята беше почти изсъхнала. Тогава, само около месец след случилото се – как да наричам онзи четвъртък? – си помислих, че вече нищо не може да ме ужаси или да ме нарани. Сигурно е разпространена заблуда, че ако си съкрушен, страданието само по себе си те предпазва като пашкул.

Онази сутрин, докато отивах от кухнята към дневната, се почувствах неуязвима за всякакви глупости. Изумих се. Слънцето струеше от прозорците – поне от онези, които не бяха омазани с боя. Струеше и от местата, където боята беше на тънък слой, и правеше мръснобелите стени на стаята крещящо огненочервени като в китайски ресторант.

Имам правило, което будеше възхищението ти: изправям се лице в лице със страховете си, но това правило се роди по времето, когато най-големият ми страх беше да не се изгубя в някой град в чужбина – детска игра. Всичко бих дала сега да се върна във времето, когато нямах представа какво ме очаква (самата „детска игра“ например). Навиците умират трудно обаче, затова вместо да избягам обратно в леглото ни и да се мушна под завивките, реших да огледам нанесените щети. Не успях да отворя входната врата, беше запечатана под дебел ален емайл. За разлика от латекса, емайловата боя не се разтваря във вода. И е скъпа, Франклин. Не са жалили парите. Разбира се, предишният ни квартал си има многобройни недостатъци, но липсата на пари не е един от тях.

Затова излязох по халат през страничната врата и заобиколих отпред. Докато оглеждах шедьовъра, който бяха сътворили съседите ми, усетих как лицето ми се превръща в същата „непроницаема маска“, документирана от вестник „Ню Йорк Таймс“ по време на съдебния процес. „Поуст“ не толкова любезно описа изражението ми като „нагло“, а местният „Джърнъл  Нюс“ стигна още по-далеч: „Ако се съди по каменната невъзмутимост на Ива Хачатурян, синът ѝ все едно е топнал опашката на някое момиченце в мастилницата, нищо повече“. (В съда наистина се вкамених, присвивах очи и засмуквах бузите си към кътниците. Помня как се вкопчих в един от твоите мъжкарски девизи: „Не допускай да забележат, че се потиш“. Но „нагло“, Франклин? Аз просто едва сдържах сълзите си.)

Ефектът беше поразителен, ако имаш слабост към сензационното, но точно в този момент аз със сигурност не си падах. Къщата бе като с прерязано гърло. Ожесточено наплескана на разлети петна като онези на Роршах и с прецизно подбран оттенък на цвета – плътно, наситено и сочно пурпурно-синкаво, вероятно смесено специално за целта. Помислих си унило, че ако извършителят е поръчал конкретно този цвят, а не е взел обикновена кутия боя от рафта в магазина, полицията вероятно ще успее да го издири.

Обаче кракът ми повече няма да стъпи в полицейски участък, освен ако не е по принуда.

Халатът ми беше тънък – ти ми го подари за първата ни годишнина през 1980-та. Летен, единствената дреха, подарена ми от теб, затова си носех само него. Много неща изхвърлих, но съм запазила всичко, което си ми подарил или което остави при мен. Признавам, че тези талисмани много ме измъчват. И точно затова ги пазя. Тираничните психоаналитици биха ме скастрили, че препълненият ми дрешник не е „здравословен“. Аз съм на друго мнение. За разлика от омерзителната агония заради Кевин, боята, наказателните и граждански съдебни дела, тази болка е благотворна. Започвам да ценя тъй омаловажаваната през шейсетте благотворност като качество, което се среща учудващо рядко.

Работата е там, че ми стана студено, докато стисках синия памучен плат и оглеждах мърлявата украса, с която съседите бяха решили да ме удостоят напълно безвъзмездно. Беше май, но беше прохладно и доста ветровито. Вероятно преди да го установя лично, си бях представяла, че след преживения личен апокалипсис незначителните ежедневни тревоги просто ще изчезнат. Не става така обаче. Все още те полазват тръпки, все още се отчайваш, когато се изгуби пощенска пратка, все още се дразниш, когато те измамят с рестото в „Старбъкс“. При дадените обстоятелства би трябвало да се смущавам, че продължавам да се нуждая от пуловер или от шал и че се възмущавам, когато ми върнат долар и половина по-малко. Само че след онзи четвъртък целият ми живот се задушаваше под покрова на срама, затова реших да намирам утеха в незначителните неприятности, да ги възприемам като прояви на оцеляло благоприличие. Когато съм облечена неуместно за сезона или се дразня, че не мога да намеря кутия кибрит в супермаркет „Уолмарт“, голям колкото пазар за добитък, аз се опиянявам дори от най-обикновената емоция.

Докато се връщах към страничната врата, се чудех как е възможно шайка мародери да нападнат така сградата, докато аз спя безметежно вътре. Отдадох го на голямата доза успокоителни, която пиех всяка вечер (моля те, Франклин, не казвай нищо, знам, че не одобряваш), но после осъзнах, че си представям случилото се напълно погрешно. Беше минал цял месец от трагедията, не един ден. И не е имало никакви викове и крясъци, никакви ски маски и пушки с рязани цеви. Промъкнали се бяха крадешком. Чувал се е само пукотът на клонките под нозете им, глухото изплющяване на първата цветна струя по масивната ни махагонова врата, приспивният океански плисък на боята по стъклото, тихото туп-туп-туп на пръските като капки силен дъжд. Къщата ни не беше напръскана със спонтанна и огнена ярост, а беше оплескана с ненавист, възвряла, сгъстена и пикантна като изискан френски сос.

Ти би настоял да наема някого да почисти. Открай време ти е присъща чудесната американска склонност към профилирането – така има специалист за всяко нещо. Затова понякога разглеждаше справочника „Жълти страници“ просто така, за развлечение. „Почистване на боя – червен емайл“. Само че по вестниците изписаха много за това колко сме богати и колко разглезен е Кевин. Не исках да виждам подигравателните погледи на хората в Гладстон: ето на, платила е на поредния наемник като на онзи скъп адвокат. Не, принудих ги да ме гледат как ден след ден стържа на ръка тухлите с шкурка. Една вечер се погледнах в огледалото, след като бях работила цял ден – изцапани дрехи, нащърбени нокти и опръскана с боя коса – и се разпищях. Веднъж вече бях изглеждала по този начин.

В няколко пукнатини на вратата сигурно все още се е задържала червена боя, няколко капки вероятно проблясват и дълбоко между изкуствено състарените тухли, където не съм успяла да стигна и със стълбата. Не знам. Продадох онази къща. Наложи се след гражданското дело.

Очаквах, че няма да се отърва лесно от имота, защото суеверните клиенти сигурно щяха да се отдръпнат, когато разберат кой е бил собственикът. Само че за пореден път се оказа, че не познавам собствената си страна. Ти веднъж ме обвини, че интересът ми е насочен само към „клоаки от Третия свят“, въпреки че пред очите ми е най-невероятната империя в историята на човечеството. Имаше право, Франклин. Най-хубаво е у дома.

Офертите заваляха веднага щом обявих имота за продажба. Не защото клиентите не знаеха, а тъкмо защото знаеха. Къщата ни се продаде много над стойността си – за малко над три милиона долара. В наивността си не бях прозряла, че търговската ѝ привлекателност се крие тъкмо в лошата ѝ слава. Явно, тършувайки в килера с провизиите ни, съпружеските двойки, които успешно се катерят по кариерната стълбица, са си представяли възторжено кулминацията на първата вечеря, която ще организират за приятели в новия си дом:

Дзън-дзън-дзън. Моля за внимание, приятели. Ще вдигна тост, но преди това – няма да повярвате от кого купихме тази къща. Готови ли сте? От Ива Хачатурян… Познато ли ви звучи? И още как! Къде да се преместим? В Гладстон!… Да, същата Хачатурян, Пийт, колко хора познаваш, които се казват Хачатурян? Боже, човече, бавно загряваш.

… Точно така, Кевин. Щуро, а? Нашият Лорънс е в неговата стая. Каза, че не могъл да заспи, и искаше да остане да гледа с мен „Хенри: портретът на един сериен убиец“, защото призракът на „Кевин Кетчупа“ витаел в стаята му. Наложи се да го разочаровам, че няма как призракът на Хенри да витае в стаята му, защото безполезният негодник си е жив и здрав в затвор за малолетни престъпници в северната част на щата. Ако ме питате, трябваше да сложат нехранимайкото на електрическия стол… Не, не е толкова зле, колкото в „Колъмбайн“. Колко бяха, скъпи – десет човека? Девет – седем деца и двама възрастни. Освен това бил любимец на учителката, която убил. Не знам дали си струва да обвиняваме видеото и рок музиката. Ние израснахме с рок, нали? Но не сме преживявали подобна лудост в гимназията. Вземете Лорънс например. Хлапето си пада по кървави телевизионни филми, не му мига окото. Но като прегазиха заека му, плака цяла седмица. Децата схващат разликата.

Възпитаваме го правилно. Може да ви се струва несправедливо, но наистина се питам дали всъщност не са виновни родителите.

Ива

Може да поръчате книгата тук!

Добави коментар

Your email address will not be published. Required fields are marked *