Том Суетърлич за романа си „Погубеният Свят“

Том Суетърлич за романа си „Погубеният Свят“

Едно от стотиците интервюта на Том Суетърлич, който говори за своя роман „Погубеният Свят“, който се превърна в истински бестселър. Романът проследява действията на специален агент, разследващ варварско убийство с фатални последици за съдбата на цялото човечество.

Ето какво казва самият Том Суетърлич:

 

Романът „Погубеният свят“ представа много непознати научни концепции и личности: квантовата пяна, Бранд-Ломонако, линиите на Казимир. Освен това говорите за Дълбоко време, Дълбоки води и тънко пространство. Като писател как смесвате и намирате баланса между реални и въображаеми научни понятия?

Бранд и Ломонако са учените, които сюжетът представя като създатели на генератора за пътуване във времето. В действителност д-р Бранд беше моят тъст – блестящ теоретичен физик, пионер в квантовото смятане и квантовата криптография, който работеше за Департамента на отбраната. Неговият отколешен колега и приятел д-р Ломонако е математик, специалист по теорията на възлите. Исках да отдам почит на тяхното приятелство, като спомена имената им в книгата, но също така съм на мнение, че изследователските области на двамата биха се съчетали прекрасно за създаването на вид пътуване във времето. Преди смъртта си тъстът ми ме посъветва, че ако се интересувам от пътуване във времето, трябва да проуча червеевите дупки. Така се роди романовата представа за пътуване във времето. Четох много и се постарах повечето концепции, за които пиша, да бъдат поне „извлечени“ от научната мисъл, дори в нейните все още спекулативни прояви. Донякъде това е ловка измама – пишеш за невъзможни неща, но искаш читателят да приеме невъзможното за истина.

Пишете за почитатели на научната фантастика, запознати с научната страна на нещата, които биха ви разкритикували, ако грешите, или пишете за почитатели на жанра, които са привикнали с измисления специализиран жаргон и не възразяват срещу него?

– Определено пиша и за двата типа читатели. Линиите на Казимир са удачен пример. След като реших да използвам червеевите дупки като механизъм за пътуване във времето, се наложи да се запитам как пътешественикът, отишъл в бъдещето през червеева дупка, ще се върне в настоящето? Как червеевата дупка ще „остане отворена“? Докато четях по въпроса, попаднах на предположението, че огромно количество отрицателна енергия би могло да задържи червеевата дупка отворена, а оттам се насочих към Хендрик Казимир и „ефекта на Казимир“. Вълнуващи идеи, които използвах, за да създам „линиите на Казимир“ – въображаемо понятие за явлението, което „привързва“ пътешественика във времето към неговото настояще.

След като написах книгата, се свързах с физик от университета „Карнеги Мелън“ в Питсбърг и го помолих да прегледа наситените с научни понятия абзаци на книгата. Обясних му, че не се стремя към точност, а към достоверност. Ученият беше така добър да прочете въпросните абзаци и предложи някои промени. Исках да бъда сигурен, че употребявам термините правилно. Определено бих сметнал за своя грешка, която ще искам да поправя, ако някой физик открито нарече „глупост“ нещо, на което се натъкне в романа.

Подходът ви към пътуването във времето и към множествените вселени е интригуващ и новаторски. Доколко се основава на реални научни постижения и доколко създавате за своята вселена правила, които смятате за необходими?

Моят зет е специален агент в Следствената служба на Военноморския флот и преди няколко години го попитах как пътуването във времето би се отразило на работата му като следовател. Отговорът му ме накара да се замисля за времето и за паметта. Той ми обясни, че всяко разследване на убийство е жестоко и трагично и че най-често извършителят е познавал жертвата. В редица случаи хората от близкото обкръжение на жертвата разказват на следователите какво се е случило и убийците си признават. Понякога обаче хората не говорят, затова според него щеше да бъде интересно, ако следователят може да посещава бъдещето, да разпитва свидетелите във време, когато взаимоотношенията им вече са променени и емоциите са охладнели, а после да се върне към настоящото разследване, въоръжен с тази информация. Прецених, че механизмът е идеален за роман. В същото време си мислех как „Стъклената менажерия“ използва паметта, времето и самоличността, и ми се искаше да напиша научнофантастичен роман, който понякога да напомня „Стъклената менажерия“ по начина, по който пътуването във времето резонира у героите.

Докато пишех първите чернови обаче, често ме спираше въпросът: „Как точно действа механизмът на пътуване във времето?“. И потъвах в проучвания, докато не намеря достоверни решения на проблемите и парадоксите, на които се натъквах. Така че, най-напред се появиха сюжетът и героите, но после науката даде механизма, по който функционира светът в романа.

Имали сте възможност да въведете извънземно чудовище, нещо като ксеноморфа от „Пришълецът“, но сте предпочели да поемете в друга посока. Лично ли беше решението ви, или бе обусловено от науката?

–  Ксеноморфът е шедьовър, но е понятен, веднага разбираш, че се основава на жизнения или на репродуктивния цикъл досущ като при земните животни. „Чудовището“ в моя роман прилича повече на страховито природно явление, нещо, което просто се случва. В известен смисъл е по-скоро болест, отколкото чудовище.

Как се свързахте с Нийл Бломкамп и каква ще бъде вашата роля във филмовата адаптация на романа от 20th Century Fox?

– Провървя ми, защото „Фокс“ прояви интерес към филмирането на романа ми. Случи се точно когато стана ясно, че проектът на Нийл за „Пришълецът“ няма да се осъществи. От „Фокс“ му дали моя роман и след като го прочел, той веднага се почувствал свързан с текста и се съгласил да го адаптира за екран. След това ми се обади и се представи като режисьора, който ще адаптира книгата ми, за да стане филм.

Много се развълнувах, защото съм почитател на Нийл Бломкамп. Разговаряхме. Разменихме много имейли. Той ме повика във Ванкувър за няколко дни да обсъдим сюжета, да поговорим за законите, по които се пътува във времето, за устройството на вселената  – за онова, което присъства на страниците, и за онова, което не присъства. Двамата разговаряхме пространно за романа, но няма да участвам официално в създаването на филма. А и нямам нищо против да бъде така.

„Погубеният свят“ е смесица от жанрове: криминален сюжет с убийство, научна фантастика и хорър почти в стила на Лъвкрафт. Каква е отправната ви точка? Започнахте да пишете научна фантастика с други елементи или още от самото начало го замислихте като междужанрово произведение?

Определено е смесица между крими и научна фантастика. Поне отначало. Така беше и в първата ми книга. Учех се да пиша, като проучвах изграждането на сюжета на криминалните романи и на трилърите, макар да пишех научна фантастика. Затова започнах „Погубеният свят“ с нагласата за научнофантастичен трилър. Елементите на хорър се появиха впоследствие, но мисля, че са естествена издънка на нещата, за които пиша. Голям почитател съм на хорър литературата и когато пиша, съзнанието ми се насочва в тази посока.

Превод от английски: Надежда Розова

Добави коментар

Your email address will not be published. Required fields are marked *