„Отвратителни и дребнави божества“: за романа „Двайсетте дни в Торино“ на Джорджо де Мария

„Отвратителни и дребнави божества“: за романа „Двайсетте дни в Торино“ на Джорджо де Мария

„Отвратителни и дребнави божества“: за романа „Двайсетте дни в Торино“ на Джорджо де Мария

Питър Берард[1]

 

Отдавна пропъдени сили от миналото се завръщат и ни преследват. Сблъскват се исторически пластове – действителна и въображаема история – и се надигат призраци, които цивилизованите хора са смятали за отдавна погребани. И докато всичко това се случва прекалено стремително (с огромна инерция), за да спре, всъщност не е чак толкова стремително, за да не го предвидим. Разследването ще очертае историята на катастрофата, но това е само повърхността.

Тези думи може и да звучат като импресионистичен портрет на епохата на Тръмп, на Брекзит, на „Ислямска държава“, на Моди и тъй нататък. А всъщност са сбито описание на романа от 1975 година на италианския писател Джорджо де Мария „Двайсетте дни в Торино“. Де Мария отдавна е култов любимец на италианските почитатели на литературата на ужаса и фантастичното, а „Двайсетте дни в Торино“, смятан за най-доброто му произведение, се появи за пръв път на английски език в превъзходния превод на австралийския литературен критик и преводач Реймън Глейзов[2]. Романът „Двайсетте дни в Торино“ поражда активна тревога и с тематиката си, и със съдържащото се в него предусещане за емоционалната действителност на нашето време. Книгата е написана през 1975 година, най-напредналото техническо постижение в нея са аналогови студийни записи, но тя по-добре от киберпънка предвижда последиците от социалните медии. Романът е пропит от разноликата култура на Торино, вещаеща психологическите елементи на кризата в съвременния свят. „Двайсетте дни в Торино“ описва как миналото успява да удави плахите опити на настоящето да изгради собственото си бъдеще и предрича нашата  актуална реалност по-успешно от редица умозрително-теоретични трудове.

Структурата на романа ще бъде позната за почитателите на Хорхе Луис Борхес и Х. Ф. Лъвкрафт. Анонимен протагонист – местен журналист – разказва за усилията си да вникне в странни и тревожно знаменателни събития. Десет години преди неговото разследване, през едноименните двайсет дни, в Торино са се случвали злокобни неща: градът е залят от вълна на масово безсъние, прогонило хората да скитат навън по улиците на безредни групи, зловещи писъци и воня се разнасят незнайно откъде, неизвестни насилници публично пребиват хора.

В тясна връзка със случващото се, с неясната, но непоклатима неминуемост на логиката на сънищата, се формира странен социален експеримент: появява се библиотека, на която редовните посетители могат да предоставят свои текстове, каквито пожелаят, които другите посетители на библиотеката да четат и после (срещу известно заплащане) да изпращат съобщения на авторите. Изпреварвайки културата на интернет и на социалните медии с около трийсет години, Библиотеката на Торино – разположена в стар санаториум и управлявана от зловещо енергични младежи с неясни мотиви – се превръща в притегателен център за самотни и отчуждени хора от всички социални слоеве: „… редовните посетители на Библиотеката се оказват „хора без абсолютно никакъв интерес към обичайното човешко общуване“.

Откъси от текстовете, предоставяни и четени от клиентите на Библиотеката, разказват за пропуснати връзки, провалени литературни опити, подигравателни забележки за някой съсед: „Разнообразието било неизчерпаемо, но и белязано от окаяността на онова, което не може да постигне хармония със Сътворението…“. Де Мария предрича начина, по който интернет – особено онази негова страна, която е обусловена от патологията на изолираността – превръща своите потребители едновременно в консуматори и в създатели, създава парадоксална общност от самотници, които отразяват взаимно своя солипсизъм. Много от клиентите на Библиотеката са сред жертвите на безсънието и на насилието през въпросните двайсет дни, а самата Библиотека е закрита малко след тези събития и се превръща в срамен спомен, за който информаторите на журналиста мразят да разказват.

С изключение на бегли намеци за намерението да пише нещо, не е ясно какви са намеренията на протагониста на Де Мария, а личният му живот се изчерпва със страстта му към класическата музика и грамофонните плочи. Както и при всички следователи на Лъвкрафт, любопитството му може да се възприема и като признак на болест и декадентство, като порив на човек, лишен от способността да направи нещо благотворно. И също също като героите на Лъвкрафт повествователят на романа много пъти получава зловещи намеци от местните хора във връзка с опасността да наднича в миналото, което (може би) е и безвъзвратно отминало, и все още надвиснала опасност. Де Мария проучва славата на Торино като вежлив и изтънчен, но емоционално студен град (подобно на родния Провидънс на Лъвкрафт) с прагматична цел – дали торинците избягват въпросите на повествователя, защото крият нещо, или просто защото не обичат публичността?

Несъмнено град Торино е най-пълнокръвният герой на романа. Не само защото текстът съдържа подробни описания на забележителности и части на града, а и защото истинският ужас се крие в неговото минало, което стиска в лапите си хората, при все че малцина го признават. Творбата е написана през Оловните години, когато Италия е разтърсена от многобройни радикално леви и десни терористични прояви. Вълната започва в средата на 60-те години и се уталожва повече от десетилетие по-късно, само няколко години, преди Сицилианската мафия да обяви своята война срещу държавата. Докато Червените бригади привличат огромно внимание (като своето също толкова подробно анализирано съответствие отвъд Атлантика – радикалното движение „Уедър Ъндърграунд“), вероятно най-влиятелните терористи от Оловните години са крайно десните групировки. По онова време не се откроява водеща неофашистка организация. Крайно дясното се състои по-скоро от многобройни малки групировки, много от които са свързани с държавната власт посредством политиката, военните или социални образувания като масонската ложа „Пропаганда Дуе“. Тъкмо една такава терористична група, Нуклеи Армати Револуционари, осъществява най-смъртоносното нападение през Оловните години – бомбения атентат в Болоня, при който загиват осемдесет и пет човека. Нападението е част от така наречената „стратегия на напрежение“ – действия за всяване на страх и отправяне на призиви за диктатура на реда и законността. И до днес не се знае със сигурност доколко са си сътрудничели дълбоката италианска държава и неофашистите, а теории за конспирацията мътят и бездруго вече мътните исторически води.

„Двайсетте дни на Торино“ превръща напрежението, което неофашисткият терор се стреми да създаде, в метафизично състояние, в свръхестествена заплаха, призовавайки неконтролируеми сили. В книгата не фигурират нито неофашистите, нито другите групировки от Оловните години, не е описана и тяхната тактика: бомбени атентати, убийства, отвличания и тъй нататък. Обаче неизвестни извършители, тласкани от човеконенавистни мотиви, създават атмосфера на страх, ярост и смърт в града, подтиквайки и бездруго флегматичните торинци да станат още по-интровертни. Повествователят не може да го докаже, но едни и същи хора – енергични нихилисти, безлики спретнати младежи (съвременният читател няма как да не разпознае днешните неофашисти) – стоят и зад непроницаемата Библиотека, и зад убийствата на страдащите от безсъние. Пак те започват да го следят – неизменно вежливи, неизменно усмихнати, докато провежда разследването си.

В своите сензационни сюжети Лъвкрафт оставя следа от трохички между началната си точка и космическите ужасии в края. Де Мария, от друга страна, е упорито индиректен, в унисон с атмосферата на вежлива резервираност на Торино той борави само с намеци. Читателят така и не узнава точната връзка между всички признаци и събития през двайсетте дни, но научава, че някъде по това време хората започват да пропадат в света на Библиотеката и да страдат от безсъние, а статуите в Торино – каквито има в изобилие в някогашната столица на династията обединител – оживяват злокобно. Те се превръщат в „отвратителни и дребнави божества“, твърдо решени да доминират с жестокост. Високотехнологични записи регистрират техният нечовешки ропот и споровете помежду им, перченето със собственото им могъщество, предизвикателствата, които отправят към другите чудовищни статуи. За повествователя става ясно, че раните на много от мъртвите сомнамбули се дължат на боздуганите, които статуите размахват една срещу друга. Градските власти успяват да прекратят терора, като затварят Библиотеката, но психологическият бунт, изолацията, озлоблението, безпокойството в съвременния живот на Италия не може да бъдат овладени въпреки усилията на кмета социалдемократ. Гражданското общество, такова, каквото е, не е способно да намери решение за преодоляване на ненавистта, породила двайсетте дни. Привлечени от миризмата като ястреби и вероятно призовани от разследванията на журналиста, в края на романа духовете от миналото на града оживяват, за да мъстят.

„Двайсетте дни в Торино“ е съпоставим с други подобни произведения, чиито автори са хора, които са били свидетели или участници в идеологическото насилие през ХХ век, като австрийския романист Лео Перуц или германския автор Ернст Юнгер. Книгата на Перуц „Снегът на свети Петър“ (1933) описва последиците от подобен пристъп на паника: убедени, че лоялността на средновековните селяни се дължи на влиянието на моравото рогче – паразитна гъба по ръжта, роялистите от Централна Европа се опитват да упоят работниците, за да ги накарат да подкрепят претендента за престола на Хапсбургите, само че жертвите им вместо това вдигат червена революция. Романите на Юнгер „Стъклени пчели“ (1957) и „Оймесвил“ (1977) противопоставят по сходен начин миналото и бъдещето, идеологичното и ужасното, и така предвкусват появата на киберпънка. Творбата на Де Мария бележи някои прилики с тези романи, вдъхновени от кръвопролитията в Европа през ХХ век, особено по отношение на несигурността, на призрачната атмосфера, на хладната дистанция между повествователя и събитията, за които той разказва. Както в историите на Лъвкрафт, тези идеологически плашещи сюжети се въртят по-скоро около опита за бягство и личните свидетелства, отколкото около разгромяването на страховитите сили, които заплашват света.

За разлика обаче от всички ранни представители на жанра, които съм чел, ужасът в „Двайсетте дни в Торино“ се отличава с поквара и своенравие, които са много актуални. Читателят не получава удовлетворението да узнае какъв замисъл се крие зад двайсетте дни, нито дори дали изобщо има някакъв замисъл. Ако категоричните нихилисти успяват по някакъв начин да вкарат зловредната енергия на Библиотеката в статуите на минали крале, сенатори и строителни инженери и да ги насъскат срещу страдащото от безсъние население, какво точно се опитват да постигнат? Роялистите на Перуц или автократите на Юнгер биха изсумтели презрително по адрес на този безотговорен хаос. Само че някъде във фона на романа на Де Мария витаят италианските Оловни години и „стратегията за напрежение“. Сега, през 2017 година, малките фашистки групировки, предизвикали големи, безпредметни и кървави сензации, все по-малко изглеждат като аномалия в италианската политика.

Ако Библиотеката прилича на социална медия, избиването на клиентите на Библиотеката напомня безсмислените масови убийства, на които вече ставаме свидетели потискащо редовно. Подобно на италианските неофашисти, днешните масови убийци целят не толкова постигането на някаква своя представа за обществено устройство, колкото всяването на ужас. Не бива да ни заблуждава фактът, че много от тях избиват в името на въображаемо минало. Реакционерите, които убиват, не го правят като проява на почит към някакъв минал ред, те се стремят към насилието, пораждано от йерархията. Както посочва преводачът Реймън Глейзов в своя полезен предговор: „Независимо дали боготвори Брейвик, или Ал Багдади, терористът единак е фигура от пещерата на Платон, призована към насилие от актуалните в момента сенки на други единаци“. Тъй като насилието и хаосът съставляват до голяма степен тяхната визия за бъдещето, насилниците не целят нищо повече от това да предизвикат максимално всеобхватен хаос. Тази особеност на настоящето Джорджо де Мария е прозрял с ясен и бистър поглед, какъвто притежават малцина от съвременниците му.

Де Мария не дава голяма надежда. Натрупаното озлобление в миналото премазва главният герой, но той чува съвета, който поколения почитатели на хоръра крещят срещу филмовия екран, и напуска града. И въпреки това несъмнено е по-добре да назовем страховете си, отколкото да ги оставим да ферментират дълбоко в нас. Далновидният поглед на Де Мария е навременно и радушно приветствано допълнение към литературата на ужаса и се основава на съвсем земни и реални страхове.


[1] Питър Берард е докторант по история в Бостънския колеж. Живее в Уотъртаун, Масачусетс.

[2] На български език книгата се появява през април 2019 г. благодарение на издателство My Book. По изрично настояване на носителите на авторските права преводът е направен от английски език, а изданието включва и пространен предговор от Р. Глейзов, както и още два авторски текста на Де Мария.

Източник: https://lareviewofbooks.org/article/foul-small-minded-deities-giorgio-de-maria/?fbclid=IwAR3JsS2N7se8IBkT4xFiiUcqy0ygX2tzBLKd94R4ldBbv1fAbbwb85OcFb4

Добави коментар

Your email address will not be published. Required fields are marked *