Когато личното се превърне във всеобщо

Когато личното се превърне във всеобщо

 

Тези дни приключих една, поне по мое мнение много интересна книга и реших да драсна на няколко реда впечатленията си. Става въпрос за „Двайсетте дни в Торино” на Джорджо Де Мария. Смятам, че каквото и да се каже за романа, ще бледнее пред гамата от чувства, която създава у читателите злокобната атмосфера в която се развива историята, но все пак ще се опитам да дам някакви насоки, какво да очаквате.

Главният герой, който разказва сюжета от първо лице, работи върху книга за мрачния терор, настъпил за двайсет дни в родния му град преди години, довел до серия от жестоки убийства и издирва причините за явлението на непоносимата за границите на човешките възприятия жестокост, но постепенно открива, че са били отключени могъщи сили, които сега са твърдо решени да заглушат гласът му. Някога всичко започнало със социален експеримент, започнал в санаториум за душевноболни под крилото на църквата, където се формира Библиотеката – място, където всеки може да сподели или прочете личен дневник.

Оказва се обаче, че не болният, а здравият разум покварил се по своя воля, привлича неудържимо зло, а обикновени граждани започват игра на „котка и мишка“ със залог съкровени чувства, мечти, перверзни желания и стари грехове. Всеки се превръща в преследвач и в преследван, а водевилната и сякаш безкрайна иниданска нишка се вие по тесните улички на красивото Торино, намиращо се извън потока на времето. Авторът, сякаш, като един пророк от нивото на Уелбек успява да пророкува въздействието на социалните мрежи върху човешкото общество и разрушителната ерозия върху нормалните сърдечни отношения. Книгата определено не гъмжи от динамика, но за сметка на това феновете на съспенса ще я оценят подобаващо – изпълнена е с онова усещане на иглички във врата, когато непознат поглед започне да ви изследва и се колебаете дали да прехвърлите поглед през рамо.

В историята има различни персонажи и макар появата им да е за кратко, авторът умело ни ги обрисува с краски на виталност и моменти, изпълнени с дълбочина – герои, като цинично лаконичният адвокат Сегре, почти гигантският сякаш професор прагматик със странна склонност към окултизъм Джуфрида и кучето му, изпълнено с неприязън към същата, бледата безименна монахиня, костюмарите със станциите и други, за които ще се сещате отново и отново, дълго след като затворите последната страница. Стилът върви леко, но това е заради майсторството на перото и не бива да ви заблуждава относно тежината на поуките от историята.

Надявам се да ви хареса и да ви подейства завладяващо, както се случи с мен!

Автор: Стоян Дилков

Добави коментар

Your email address will not be published. Required fields are marked *